Какви данъци и осигуровки дължат транспортните фирми в България?
Транспортните фирми в България са задължени да плащат различни данъци и осигуровки, които обхващат както данъците върху доходите, така и социалните и здравни осигуровки за техните служители. Тези задължения са регламентирани в различни закони и нормативни актове, които определят размера и начина на плащане на съответните данъци и осигуровки.
Един от основните данъци, който транспортните фирми трябва да плащат, е корпоративният данък върху печалбата. Според Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО), данъкът върху печалбата е 10%. Транспортните фирми трябва да декларират и платят този данък до 31 март на следващата година, като подават годишна данъчна декларация и финансов отчет (чл. 92, ал. 1 ЗКПО).
Данъкът върху добавената стойност (ДДС) е друг важен данък, който транспортните фирми трябва да платят. Регистрацията по ДДС е задължителна при достигане на облагаем оборот от 100,000 лева за последните 12 месеца, като прагът се увеличава на 166,000 лева от 1 януари 2025 г. (чл. 96, ал. 1 ЗДДС). Транспортните фирми са задължени да начисляват и плащат ДДС на всеки данъчен период, като подават месечни или тримесечни декларации.
Осигуровките са също съществена част от финансовите задължения на транспортните фирми. Тези осигуровки включват социални осигуровки за пенсии, здравни осигуровки, осигуровки за общо заболяване и майчинство, трудова злополука и професионално заболяване, както и безработица. Според Кодекса за социално осигуряване (КСО), транспортните фирми трябва да осигуряват своите служители на минималните осигурителни прагове, определени за транспортния сектор.
Размерът на социалните и здравните осигуровки зависи от вида на осигуряването и категориите на персонала. Общо социалните осигуровки включват пенсионно осигуряване (18.8% за 2024 г.), здравно осигуряване (8%), и осигуровки за общо заболяване и майчинство (3.5%), трудова злополука и професионално заболяване (между 0.4% и 1.1%) и безработица (1%) (чл. 6, ал. 1 КСО).
Фирмите също така са задължени да плащат авансови данъци върху доходите на техните служители. Според Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), работодателите удържат и плащат данъка върху доходите на своите служители на месечна база. Данъкът върху доходите на физическите лица е 10% и се удържа от брутната заплата на служителя (чл. 42, ал. 1 ЗДДФЛ).
Необходимо е да се има предвид, че транспортните фирми също така са задължени да подават редовни отчети и декларации към Националната агенция за приходите (НАП), включително годишни финансови отчети, данъчни декларации, месечни и тримесечни ДДС декларации и осигурителни декларации. Своевременното подаване на тези документи е от съществено значение за избягване на санкции и глоби.
Освен основните данъци и осигуровки, транспортните фирми може да са задължени да плащат и други специфични такси и налози, свързани с техния бизнес. Например, такси за издаване на лицензи за транспортна дейност, пътни такси и винетки, както и екологични такси за превозни средства.
Кога е нужен лиценз за превоз на товари и кога не е нужен?
Лиценз за превоз на товари е необходим в определени случаи, като това зависи от вида на превоза, товароносимостта на превозните средства и територията на извършване на превоза. Разпоредбите, които регулират тези изисквания, са детайлно описани в Закона за автомобилните превози (ЗАП).
Лиценз за превоз на товари е задължителен, когато се извършва превоз на товари с моторни превозни средства или състав от пътни превозни средства с товароносимост над 3.5 тона. Това включва както вътрешни, така и международни превози. За международния транспорт на товари, лицензирането е задължително и трябва да се спазват и международните стандарти и изисквания, както е описано в чл. 10, ал. 1 ЗАП.
Необходимите документи за издаване на лиценз включват удостоверение за финансово състояние, сертификати за техническа изправност на превозните средства, и документи, доказващи квалификацията на управляващия транспортната дейност. За международните превози се изискват и допълнителни разрешителни, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗАП.
Лиценз не е необходим в следните случаи:
- Превоз на товари с моторни превозни средства или състав от пътни превозни средства с максимално допустима маса до 3.5 тона. Това означава, че малки транспортни фирми, използващи лекотоварни автомобили, не се нуждаят от лиценз, освен ако не извършват превози, за които по силата на международни договори е необходимо разрешително (чл. 6, ал. 3, т. 2 ЗАП).
- Превози на товари при бедствия, аварии и други извънредни ситуации. В такива случаи, превозвачите могат да извършват превози без лиценз, за да осигурят бърза и ефективна реакция (чл. 6, ал. 3, т. 3 ЗАП).
- Превози, извършвани от определени държавни институции и организации. Това включва Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи и други държавни предприятия, които изпълняват нормативно определените им публични задачи (чл. 6, ал. 3, т. 4 ЗАП).
- Превози на пощенски пратки, извършвани от пощенски оператори, притежаващи индивидуални лицензи за универсална пощенска услуга (чл. 6, ал. 3, т. 5 ЗАП).
- Превози на лекарства и медицински изделия, както и превози, свързани с оказване на спешна медицинска помощ. Тези превози са освободени от изискването за лиценз, за да се осигури бързина и ефективност (чл. 6, ал. 3, т. 7 ЗАП).
- Превози на лица с увреждания, лица с намалена подвижност, болни или ранени лица със специални превозни средства. Тези превози също не изискват лиценз (чл. 6, ал. 3, т. 8 ЗАП).
- Превози на товари за собствена сметка. Ако транспортната фирма извършва превоз на собствените си стоки и не предлага транспортни услуги на трети лица, лиценз не е необходим (чл. 6, ал. 3, т. 9 ЗАП).
- Превози с атракционна цел. Това включва превози, които са част от развлекателни дейности, като например туристически обиколки (чл. 6, ал. 3, т. 10 ЗАП).
Практически, когато превозвачите отговарят на условията за изключенията, посочени в закона, те могат да извършват превози без необходимост от лиценз. За всички останали случаи, лицензирането е задължително и спазването на регулаторните изисквания е необходимо за легитимната дейност на транспортните фирми.
Как се отчитат фактури за гориво при фирми с дейност транспорт на товари или пътници?
Отчитането на фактури за гориво при транспортни фирми в България е процес, който трябва да се извършва съобразно националните счетоводни стандарти и приложимото законодателство. За да се осигури правилното документиране и признаване на разходите за гориво, е важно да се спазват следните стъпки и да се използват ключови документи и формати.
Първата стъпка е регистрирането на фактурите за гориво. Съгласно Закона за счетоводството (ЗСч), всяка фактура трябва да съдържа задължителни реквизити като наименование на доставчика, дата на издаване, количество и цена на закупеното гориво (чл. 7 ЗСч). Фактурите се записват в дневника за покупки и се осчетоводяват като текущи разходи.
За точното отчитане на разходите за гориво може да се използва таблица за отчитане на гориво. Тази таблица трябва да включва дата на покупката, количество закупено гориво, цена на литър, обща стойност и място на зареждане. Тази информация се въвежда в екселска таблица за разход на гориво, която улеснява управлението и анализа на разходите.
Признаването на разходите за гориво е регламентирано в Националните счетоводни стандарти (НСС) и следва да се извършва в момента на възникване на разходите. Това означава, че разходите за гориво се записват в периода, в който са направени. Осчетоводяването на разходите за гориво се извършва в съответствие с принципите на текущото начисляване и документалната обоснованост (чл. 11 НСС).
Изписването на гориво е процесът на записване на използваното гориво в съответния период. За да се документира изписването, може да се използва заповед за разход на гориво образец, която се подписва от отговорното лице. Заповедта трябва да съдържа информация за количеството използвано гориво, превозното средство и периода на използване. Изписването се извършва на база реалното потребление, което се отразява в отчет за разход на гориво.
Осчетоводяването на гориво за лично ползване е специфичен процес, тъй като тези разходи не могат да бъдат признати като фирмени разходи. Съгласно разпоредбите на Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), разходите за гориво, използвано за лични нужди, трябва да бъдат отчетени като лични доходи на служителя и съответно обложени с данък (чл. 24, ал. 1 ЗДДФЛ). За целта, фирмата трябва да води отделна отчетност за личното ползване на гориво и да изключва тези разходи от фирмените счетоводни книги.
За по-добра организация и контрол на разходите за гориво, транспортните фирми могат да използват екселска таблица за разход на гориво. Тази таблица включва различни параметри като среден разход на гориво на 100 км, изминати разстояния и анализ на ефективността на разходите. Поддържането на такава таблица помага за по-добро управление на ресурсите и оптимизиране на разходите.
Спазването на националното законодателство и счетоводните стандарти е от съществено значение за правилното отчитане на разходите за гориво. Важно е фирмите да водят точна и прозрачна документация, да извършват редовни проверки и одити, и да обучават персонала си по въпросите на правилното счетоводно отчитане.щ