Двойно данъчно облагане в България

Терминът "избягване на двойно данъчно облагане" се отнася до правния механизъм, чрез който се предотвратява еднаквото данъчно облагане на едни и същи доходи или имущество в две или повече държави. Това се постига чрез сключването на международни спогодби между държавите, които уреждат конкретните правила за данъчно облагане на доходите и имуществото на лицата, които са местни за една от договарящите страни, но реализират доходи или притежават имущество в другата страна.Спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане, които България е сключила с различни държави, имат за цел да се избегне двойното облагане на доходите и имуществото и да се предотвратят уклоненията от облагане с данъци.

Основните методи за избягване на двойното данъчно облагане са "методът на освобождаване" и "методът на данъчния кредит". Съгласно Закона за корпоративното подоходно облагане, например, методът на данъчния кредит позволява лицата да приспадат данъка, платен в чужбина, от дължимия в България данък върху същите доходи (чл. 92, ал. 5 от ЗКПО).

Спогодбите също така определят критериите за определяне на "местно лице за данъчни цели" и реда за издаване на удостоверения за местно лице, които са необходими за прилагането на тези спогодби. Например, за да се счита едно лице за местно за данъчни цели в България, то трябва да отговаря на определени условия, посочени в чл. 4 от съответната спогодба, която България е подписала с друга държава​.

Освен това, в случай че доходите са облагаеми и в двете държави, спогодбите уреждат и реда за данъчно третиране, като например освобождаване на определени видове доходи от данъчно облагане в една от държавите или прилагане на намалени данъчни ставки (чл. 10, ал. 2 от Конвенцията)​.

Това означава, че спогодбите могат да предвиждат различен режим на облагане в зависимост от вида на доходите, като дивиденти, лихви или роялти, и да установяват механизми за разрешаване на данъчни спорове между държавите.

Наред с това, "избягване на двойното данъчно облагане" е насочено и към предотвратяване на злоупотреби с данъчни спогодби, като установяване на правила за предотвратяване на отклонението от плащане на данъци, например чрез прехвърляне на доходи или имущество към юрисдикции с по-ниски данъчни ставки или чрез използване на други форми на агресивно данъчно планиране (чл. 7, ал. 2 от Конвенцията) .

Многостранната конвенция за прилагане на мерки, свързани с данъчните спогодби, за предотвратяване на свиването на данъчната основа и прехвърлянето на печалби (известна още като Multilateral Convention to Implement Tax Treaty Related Measures to Prevent Base Erosion and Profit Shifting или Конвенцията BEPS) има за цел да въведе координирани и ефективни мерки срещу агресивното данъчно планиране. Това планиране води до изкуствено прехвърляне на печалби към юрисдикции с ниски или нулеви данъци, с което се намалява общата данъчна основа на държавите и се предизвикват загуби от корпоративни данъци. Конвенцията има за цел да осигури облагането на печалбите там, където се извършват съществените икономически дейности и където се създава стойността, като въвежда правила за предотвратяване на злоупотребите с данъчните спогодби и подобрява механизмите за разрешаване на данъчни спорове.

Конвенцията изменя съществуващите спогодби за избягване на двойното данъчно облагане, като добавя мерки за справяне с определени хибридни несъответствия, предотвратяване на злоупотребите с данъчните спогодби и изкуственото избягване на статута на място на стопанска дейност. Тя също така въвежда механизми за осигуряване на бързо и координирано прилагане на тези мерки в международен контекст, без необходимост от предоговаряне на всяка спогодба поотделно (чл. 1, ал. 1 от Конвенцията).

Основните мерки, които Конвенцията налага, включват предотвратяване на злоупотребата с данъчни спогодби, като се използва "тест за основна цел" (Principal Purpose Test), който не допуска предоставянето на данъчни облекчения, когато основната или една от основните цели на дадена транзакция или структура е да се получат тези облекчения. В допълнение, Конвенцията въвежда опростена разпоредба за ограничаване на облекченията (Simplified Limitation on Benefits provision), която ограничава данъчните облекчения за лица, които не отговарят на определени критерии (чл. 7, ал. 1 от Конвенцията).

Конвенцията също така налага правила за разширяване на минималния период на притежаване на акции, необходими за прилагането на намалени ставки или освобождаване от данък върху дивидентите, както и мерки за предотвратяване на злоупотреби с правата на страните по данъчните спогодби (чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от Конвенцията). Тези мерки гарантират, че спогодбите се използват правилно и в съответствие с основната цел на предотвратяване на двойното данъчно облагане.

Конвенцията също така включва механизми за подобряване на разрешаването на данъчни спорове между държавите, като засилва процедурите за взаимно споразумение и насърчава арбитража, когато е необходимо. Това гарантира, че данъчните спорове, които възникват в резултат на различни интерпретации или прилагане на данъчните спогодби, ще бъдат разрешавани по справедлив и ефективен начин. Според чл. 16 от Конвенцията, държавите се задължават да работят съвместно за разрешаване на всякакви трудности или съмнения относно тълкуването или прилагането на спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане.

Друга важна мярка в Конвенцията е въвеждането на правила за справяне с изкуственото избягване на статут на място на стопанска дейност. Това включва преразглеждане на съществуващите дефиниции и критерии, свързани с понятието "място на стопанска дейност," за да се предотвратят практики като разпокъсване на дейности с цел избягване на облагане в държавата, където се извършват съществените икономически дейности. Съгласно чл. 12 и чл. 13 от Конвенцията, се изисква държавите да приложат правила, които да гарантират, че мястото на стопанска дейност се определя правилно и обложено в съответствие с икономическата реалност.

Конвенцията предоставя възможност на държавите да направят резерви относно прилагането на определени нейни разпоредби, в зависимост от техните национални интереси и съществуващи данъчни политики. Въпреки това, всяка резерва трябва да бъде ясно посочена и обоснована пред Депозитаря на Конвенцията. Държавите могат да избират различни опции за прилагане на правилата за избягване на двойното данъчно облагане, като имат възможност да запазят своите съществуващи спогодби или да ги изменят в съответствие с новите изисквания (чл. 28 от Конвенцията).

Целта на Многостранната конвенция е да създаде единен и ефективен глобален подход към борбата с избягването плащането на данъци, като подобри прозрачността, укрепи доверието между държавите и защити фискалния суверенитет на всяка държава. Конвенцията е важен инструмент в международните усилия за справяне с агресивното данъчно планиране и за осигуряване на справедливо и прозрачно данъчно облагане в глобален мащаб.

България има сключени спогодби за избягване на двойното данъчно облагане с множество държави, които уреждат правилата за облагане на доходите и имуществото на лицата, за да се избегне двойното данъчно облагане. Спогодбите са в съответствие със Закона за корпоративното подоходно облагане, който регламентира облагането на печалбата на местни и чуждестранни юридически лица.

Сред държавите, с които България има сключени такива спогодби, са страни като Австрия, Армения, Азербайджан, Бахрейн, Белгия, Канада, Кипър, Китай, Дания, Египет, Естония, Франция, Германия, Гърция, Индия, Индонезия, Ирландия, Италия, Люксембург, Северна Македония, Полша, Португалия, Румъния, Русия, Саудитска Арабия, Сингапур, Словакия, Южна Африка, Испания, Швеция, Швейцария, Обединеното кралство (Великобритания), Съединените американски щати (САЩ), Турция, Украйна, Виетнам и Зимбабве​​.

Тези спогодби имат за цел да избегнат двойното облагане на доходите, като предоставят механизми за освобождаване или приспадане на данъците, платени в една държава, от дължимите данъци в друга държава. Например, според чл. 23, ал. 1 на много от тези спогодби, доходите, които са облагани в една от договарящите се държави, могат да бъдат освободени от данък в другата държава или да подлежат на намалена данъчна ставка​.

Също така, спогодбите определят условията, при които лицата могат да се считат за местни за данъчни цели, и предвиждат издаването на удостоверения за местно лице, които са необходими за прилагането на тези спогодби. Съгласно чл. 4 от Закона за корпоративното подоходно облагане, лицата трябва да отговарят на определени условия, за да се квалифицират като местни лица за данъчни цели в България​.

Освен това, тези спогодби съдържат и разпоредби, които се прилагат, когато дадено лице или дружество се счита за местно лице в повече от една държава. В такъв случай, се използват различни критерии, като мястото на управление и контрол на предприятието, за да се определи коя държава има правото да облага доходите​.

Тези международни договорености са от изключително значение за избягване на двойното данъчно облагане и за осигуряване на справедливо данъчно облагане на трансгранични доходи. Те предоставят на българските данъкоплатци яснота и сигурност относно техните данъчни задължения, като същевременно защитават техните финансови интереси в международен контекст.

Процедурите за разрешаване на спорове по прилагането на спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане (СИДДО) между държави членки на Европейския съюз са установени, за да се осигури яснота и правна защита за лицата, които са засегнати от различията в тълкуването и прилагането на тези спогодби или други международни договори със сходен характер. Тези процедури са детайлно регламентирани в Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО) и целят да улеснят разрешаването на такива спорове по справедлив и ефективен начин.

Съгласно чл. 134а, ал. 1 от ЗКПО, всяко лице, което е местно за данъчни цели на България или на друга държава членка на ЕС и чието данъчно облагане е пряко засегнато от възникнал спор, има право да подаде жалба до компетентния орган – министъра на финансите или упълномощено от него длъжностно лице (чл. 134б, ал. 3).

Жалбата трябва да бъде подадена в срок от три години, считано от получаването на първото уведомление за действието, което поражда спорния въпрос, независимо дали лицето е използвало други средства за правна защита съгласно националното законодателство на България или на друга заинтересована държава членка (чл. 134в, ал. 1).

След подаване на жалбата, компетентният орган потвърждава нейното получаване в срок от два месеца и уведомява компетентните органи на другите заинтересовани държави членки за жалбата и за езика, който ще използва по време на производството (чл. 134в, ал. 2).

Жалбата трябва да съдържа името на жалбоподателя, описание на относимите факти и обстоятелства, информация за данъчните периоди, за които се отнася спорът, както и копия от всички подкрепящи документи, свързани с въпроса (чл. 134г, ал. 1).Ако жалбата бъде приета за разглеждане, компетентните органи на засегнатите държави членки се стремят да разрешат спорния въпрос чрез процедура за взаимно споразумение в срок от две години, считано от последното уведомление от заинтересована държава членка за решението й да приеме за разглеждане жалбата (чл. 134е, ал. 1).

Този срок може да бъде удължен с една година при мотивирано писмено искане от компетентен орган на заинтересована държава членка (чл. 134е, ал. 2). Ако в този срок се постигне споразумение, компетентният орган издава решение въз основа на него и незабавно уведомява засегнатото лице (чл. 134е, ал. 3).Ако не бъде постигнато споразумение, засегнатото лице има право да поиска съставяне на консултативна комисия, която включва независими експерти и представители на компетентните органи на засегнатите държави членки (чл. 134ж, ал. 1). Комисията трябва да бъде съставена в срок от 120 дни от получаването на искането за нейното съставяне (чл. 134ж, ал. 4).

Консултативната комисия има за цел да представи становище относно спорния въпрос в срок до шест месеца от датата на съставянето й, което може да бъде удължено с още три месеца, ако е необходимо (чл. 134п, ал. 1).

Становището на консултативната комисия е задължително за компетентните органи, ако те не постигнат съгласие за разрешаването на спорния въпрос в рамките на шест месеца след получаването му (чл. 134р, ал. 2). Ако становището на комисията бъде прието от засегнатото лице и всички условия за неговото изпълнение са изпълнени, то има изпълнителна сила и не подлежи на обжалване (чл. 134р, ал. 4 и 5).

Освен това, компетентните органи на заинтересованите държави членки могат да се договорят за съставянето на алтернативна комисия за разрешаване на спорове, която може да предложи други процедури и способи за обвързващо разрешаване на спорния въпрос, като арбитраж (чл. 134л, ал. 1 и 4).

Целта на тези процедури е да осигурят справедливо и ефективно разрешаване на данъчни спорове, свързани с двойното данъчно облагане, като защитават правата на данъкоплатците и подпомагат сътрудничеството между данъчните администрации на държавите членки на ЕС. Това създава правна сигурност и улеснява разрешаването на спорове в международен данъчен контекст.